Опити да се определят факторите, общи за всички форми на стойността на благата, и така да се формулира общото понятие „стойност“, могат да се намерят в трудовете на всички нови немски автори, които самостоятелно са разглеждали теорията на стойността. Освен това всички те са се опитали да разграничат потребителната стойност на благата от самата полезност.

Friedländer („Theorie des Werthes“, Dorpater Universitäts Program, 1852, с. 48) определя стойността като „das im menschlichen Urtheil erkannte Verhältniss, wornach ein Ding Mittel für die Erfüllung eines erstrebenswerthen Zweckes sein kann“. (Виж също H. Storch, Cours d'économie politique, St. Petersburg, 1815, I, 36.) Тъй като отношението, описано от Friedländer (при условие че желаната цел е удовлетворяването на човешка потребност или цел, която е причинно свързана с удовлетворяването на човешка потребност), е онова, което е отговорно за полезността на едно нещо, неговото определение е идентично с такова, в което стойността на едно благо се схваща като състояща се в неговата призната годност за постигане на цел, или като признатата полезност на едно нещо. Но полезността е общо предусловие за характера на благо и затова определението на Friedländer е твърде широко, съвсем независимо от обстоятелството, че то не засяга същността на стойността. Наистина Friedländer стига до заключението (op. cit., с. 50), че нестопанските блага са също толкова обекти на човешко оценяване, колкото и стопанските блага.

Подобно на мнозина от предшествениците си, Karl Knies („Die nationalökonomische Lehre vom Werth“, Zeitschrift für die gesammte Staatswissenschaft, XI ²¹, 423) вижда в стойността степента на пригодност на едно благо да служи на човешки цели. (Виж също по-ранните издания на Die Grundlagen der Nationalökonomie на Wilhelm Roscher, например Fourth Edition, Stuttgart, 1861, с. 5.) Не мога да се съглася с това виждане, защото, макар стойността да е величина, която може да бъде измерена, мярката на стойността принадлежи към същността на стойността също толкова малко, колкото мярката на пространството или времето към същността на пространството или времето. Всъщност самият Knies долавя затрудненията, до които в крайна сметка води неговото схващане за стойността, тъй като той признава и пригодността, полезността и дори характера на благо като определения на стойността и отбелязва, че „die Werttheorie . . . [ist] . . . an einzelnen Stellen thatsächlich im Ganzen auf die Combination beider Bedeutungen des Wortes Werth aufgebaut“ (ibid., с. 423–424). Затова той не достига до никакъв единен принцип на стойността.

A.E.F. Schäffle („Die ethische Seite der nationalökonomischen Lehre vom Werthe“, първоначално публикувана в Akademisches Programm zur Feier des Geburtsfestes Sr. Majestät des Königs Wilhelm, Tübingen, 1862, и препечатана в A.E.F. Schäffle Gesammelte Aufsätze Tübingen, 1885, I, 184–195) изхожда от виждането, че „eine potentielle oder actuelle vom Menschen mit bewusstem Willen gestaltete Beziehung zwischen Person und unpersönlichen Aussendingen ist also stets erforderlich, wenn vom Wirthschaften und von wirthschaftlichen Gütern soll die Rede sein können. Diese Beziehung lässt sich nun sowohl von Seite des wirthschaftlichen Objectes als von Seite des wirthschaftlichen Subjectes auffassen. Objectiv ist sie die Brauchbarkeit, subjectiv der Werth des Gutes. Brauchbarkeit (Dienlichkeit, Nützlichkeit) ist die Tauglichkeit der Sache, einem menschlichen Zwecke . . . zu dienen. Werth aber ist die Bedeutung, welche das Gut vermöge seiner Brauchbarkeit für das ökonomische Zweckbewusstsein der wirthschaftlichen Persönlichkeit hat.“ (Ibid., с. 186). Но самият Schäffle показва, че това определение на стойността със сигурност е твърде широко, когато в по-късните си съчинения (например Das gesellschaftliche System der menschlichen Wirthschaft, Tübingen, 1873, I, 162) определя стойността като „die Bedeutung eines Gutes, um der dafür zu bringenden Opfer“. По-ранното му определение е твърде широко, защото нестопанските блага също имат полезност и могат съзнателно да бъдат прилагани за целите на хората, макар да нямат стойност. Затова то не ограничава стойността до стопанските блага, въпреки че Schäffle, проницателен учен, напълно съзнава обстоятелството, че стойност никога не се приписва на нестопанските блага (Gesammelte Aufsätze, с. 187). От друга страна, по-новото му определение е явно твърде тясно, защото нищо не е по-сигурно от това, че има многобройни стопански блага, които идват във властта на хората без най-малката жертва (наносна земя например), и още други стопански блага, които изобщо не могат да бъдат постигнати чрез никаква стопанска жертва (вродени дарования например). Но Schäffle въпреки това поставя важен фактор за по-дълбокото разбиране на същността на стойността в най-ясната възможна светлина. Защото според него не обективната пригодност на едно благо само по себе си (ibid., с. 186), нито степента на неговата полезност (ibid., с. 191–192), а значимостта на едно благо за стопанисващия индивид е онова, което съставлява същината на неговата стойност.

Интересен принос за правилното схващане на стойността е направен от H. Roesler („Zur Theorie des Werthes“, Jahrbücher für Nationalökonomie und Statistik, XI ²², 279–313 и 406–419). Roesler стига до заключението, че „die herkömmliche Unterscheidung zwischen Gebrauchs- und Tauschwert unrichtig sei und mit dem Moment des nützlichen Gebrauchs der Dinge der Begriff des Werthes absolut nicht verbunden werden könne; dass viel mehr der Begriff des Werthes nur ein einheitlicher sei, die Vermögensqualität der Dinge bezeichne und durch Realisierung der Vermögensrechtsordnung zur concreten Erscheinung komme.“ (Пак там, с. 406.) Своеобразната гледна точка на Roesler проличава в този пасаж, но проличава и фактът, че неговото схващане е стъпка напред. Защото той правилно разграничава сферата на обектите, които образуват богатството, и строго отделя полезността на благата от тяхната стойност. Но не мога да се съглася с Roesler, ако той прави характера на благото като богатство определящ принцип за неговата стойност, тъй като както характерът на едно благо като богатство, така и неговата стойност са следствия от едно и също количествено отношение (отношението, описано в текста по-горе). Освен това схващането на Roesler за характера на богатството ми се струва съмнително, защото е заимствано от правознанието (вж. пак там, с. 295 и 302 и сл., както и Christian von Schlözer, Anfangsgründe der Staatswirthschaft, Riga, 1805, с. 14). Подобно на своя стопански характер, стойността на благата е независима от общественото стопанство, от правовия ред и дори от самото съществуване на човешкото общество. Защото стойността може да се наблюдава в изолирано стопанство и затова не може да бъде основана върху правовия ред.

Сред по-ранните опити да се определи общото понятие за стойност бих искал да спомена и тези на: Geminiano Montanari (Della moneta, в Scrittori classici Italiani di economia politica, Milano, 1803–5, II, 43); A.R.J. Turgot („Valeurs et Monnaies“ в Oeuvres de Turgot, ed. by G. Schelle, Paris, 1913–23, III, 79 и сл.); E.B. de Condillac (Le commerce et le gouvernement, препечатано в E. Daire, [ed.] Mélanges d’économie politique, Paris, 1847, I, 251 и сл.); G. Garnier (в Предговора към неговия френски превод на Wealth of Nations на A. Smith под заглавието La Richesse des Nations, Paris, 1843, I, xlvi и сл.); и H. Storch (op. cit., I, 56 и сл.). Сред тях именно определението на стойността на Condillac в частност има немалка прилика с по-новите развития на теорията за стойността в Германия.