Още при Aristotle намираме опит да се открие мярка за потребителната стойност на благата и да се представи потребителната стойност като основа на разменната стойност. В Ethica Nicomachea (v. 5. 1133ᵃ, 26–1133ᵇ, 10) той казва, че „трябва да има нещо, което да може да бъде мярката на всички блага. . . . Тази мярка в действителност не е нищо друго освен потребността, която сравнява всички блага. Защото ако хората не желаеха нищо или ако желаеха всички блага по един и същ начин, нямаше да има размяна на блага.“ В същия дух Ferdinando Galiani (Della moneta в Scrittori classici Italiani di economia politica, Milano, 1803–5, X, 58) пише „ch’essendo varie le disposizioni degli animi umani e varj i bisogni, vario è il valor delle cose.“

A.R.J. Turgot разглежда този проблем в едно есе, от което е оцелял само откъс („Valeurs et Monnaies“ в Oeuvres de Turgot, ed. by G. Schelle, Paris, 1913–23, III, 79–98). Той обяснява (с. 85 и сл.), че когато човешката цивилизация достигне определен етап, човекът започва да сравнява потребностите си една с друга, за да съобрази усилията си при набавянето на различни блага със степента на необходимост и полезност на тези блага (besoins, дума, използвана често в този смисъл от физиократите). При оценяването на благата човекът взема предвид и по-голямата или по-малката трудност на тяхното набавяне и така Turgot стига до заключението, че „la valeur estimative d’un objet, pour l’homme isolé, est précisément la portion du total de ses facultés qui répond au désir qu’il a de cet objet, ou celle qu’il veut employer à satisfaire ce désir.“ (Пак там, с. 88.)

E.B. de Condillac стига до друг резултат. В своя труд Le commerce et le gouvernement (публикуван първоначално през 1777 г. и препечатан в E. Daire [ed.], Mélanges d’économie politique, Paris, 1843, I, 247–445) той казва: „On dit qu’une chose est utile, lorsqu’elle sert à quelques-uns de nos besoins; . . . D’après cette utilité, nous l’estimons plus ou moins; . . . Or cette estime est ce que nous appellons valeur.“ (Пак там, с. 250–251.) Докато Turgot прави усилието, което човек влага в набавянето на едно благо, мярка за неговата потребителна стойност, Condillac твърди, че неговата полезност е мярката на потребителната му стойност. Тези две основни схващания са се появявали отново многократно оттогава в трудовете на английски и френски икономисти.

По-задълбочена разработка на проблема за мярката на потребителната стойност може да се намери само сред немските автори. В един често цитиран пасаж, опровергавайки доводите на Proudhon против преобладаващата теория за стойността, Bruno Hildebrand (Die Nationalökonomie der Gegenwart und Zukunft, Frankfurt, 1848, с. 318 и сл.) казва: „Da der Nutzwerth immer eine Relation der Sache zum Menschen ist, so hat jede Gütergattung das Mass ihres Nutzwerthes an der Summe und Rangordnung der menschlichen Bedürfnisse, welche sie befriedigt, und wo keine Menschen und keine Bedürfnisse existieren, dort giebt es auch keinen Nutzwerth. Die Summe des Nutzwerthes, welche jede Gütergattung besitzt, bleibt daher, sobald sich nicht die Bedürfnisse der menschlichen Gesellschaft ändern, unveränderlich, und vertheilt sich auf die einzelnen Stücke der Gattung, je nach der Quantität derselben. Je mehr die Summe der Stücke vergrössert, desto geringer wird der Antheil, welcher jedem Stücke vom Nutzwerthe der Gattung zufällt und umgekehrt.“ Разработката на Hildebrand даде несравним тласък на изследването, но тя страдаше от два недостатъка, които бяха почувствани (както ще видим) от по-късните изследователи на теорията, които се стремяха да ги отстранят. В цитирания пасаж единственото, което стойността на даден „вид блага“ изобщо може да означава, е стойността за човешкото общество на цялото налично количество от всички блага от този един вид. Тази стойност обаче няма реално съществуване. Тя никъде не може да бъде наблюдавана в реалния свят. Защото стойността възниква само за един индивид и за него само по отношение на конкретни количества от едно благо (вж. с. 116 от текста). И дори да пренебрегнем тази неточност и да схванем „стойността на вида“ на Hildebrand като сумата от стойността на всички конкретни блага от даден вид за различните членове на обществото, които ги притежават, неговото твърдение пак би било неприемливо, тъй като е ясно, че едно различно разпределение на тези блага, а още повече една промяна в наличното им количество, би променило „стойността на вида“ в този смисъл и при определени обстоятелства би я свело напълно до нула. Ако изразът се вземе буквално, следователно „стойността на един вид блага“ няма реална същност и не съществува, освен ако „полезността“, „признатата полезност“ или „степента на полезност“ не се смеси със „стойността“. От друга страна, стойността на един вид блага, в смисъл на сумата от стойността за различните членове на обществото на всички конкретни блага от даден вид, не е неизменна величина, дори ако потребностите на различните членове на обществото останат непроменени. Основата, върху която Hildebrand изгражда своето изчисление, следователно е оспорима. Към това трябва да се добави фактът, че Hildebrand не взема предвид разликите в степента на важност на удовлетворяването на различните конкретни потребности на хората, когато приписва „стойността на един вид“ на различните единици от вида според количеството. (Вж. вече есето на Karl Knies, „Die nationalökonomische Lehre vom Werth“, Zeitschrift für die gesammte Staatswissenschaft, XI ²³, 463 и сл.) Правилният елемент в теорията на Hildebrand се състои в проницателното и универсално валидно наблюдение, че потребителната стойност на благата нараства, когато наличното им количество намалява, и обратно. Но той определено отива твърде далеч, като приема, че винаги съществува строга пропорционалност между двете.

Friedländer („Die Theorie des Werthes“, Dorpater Universitäts Schrift, 1852, с. 60 и сл.) възприема различен подход в своя опит да реши проблема и стига до заключението, че „die durchschnittliche concrete Bedürfnisseinheit (das Mittel der innerhalb der verschiedenen Classen der Gesellschaft gefundenen besonderen Bedürfnisseinheiten) der allgemeine Ausdruck für den objectiven volkswirthschaftlichen Gebrauchswerth sei, und der Bruch, welcher die Quoten ausdrückt, welche die einzelnen Brauchlichkeiten zur Bedürfnisseinheit beitragen und das Werthverhältnis derselben zur mittleren concreten Bedürfnisseinheit anzeigt, das Mass für den objectiven Werth der einzelnen Brauchlichkeiten abgebe.“ Вярвам, че това решение на проблема е уязвимо преди всичко в това, че включва пълно неразбиране на субективния характер на стойността, ако се постулира „среден човек“ със „средни потребности“. Защото потребителната стойност на едно и също благо обикновено е твърде различна за двама различни индивида, тъй като зависи от изискванията на всеки от тях и от наличните за него количества. „Определянето на потребителната стойност за средния човек“ следователно не решава наистина проблема, тъй като ние се интересуваме от мярка за потребителната стойност на благата, която може да се наблюдава в реални случаи и по отношение на конкретни лица. Затова Friedländer стига единствено до определянето на мярка за „обективната стойност“ на различни блага (пак там, с. 68), макар че мярка от този вид в действителност не съществува.

Karl Knies също е направил проницателен опит да реши проблема в есето, на което вече се позовах. Той казва съвсем правилно на с. 429, че „die Bedingungen für die Abschätzung des Gebrauchswerthes der Güter können in nichts Anderem als in den wesentlichen Elementen für den Begriff des Gebrauchswerthes gefunden werden.“ Но фактът, че Knies не очертава понятието за потребителна стойност достатъчно тясно (както видяхме по-рано в Приложение C, с. 293), го отвежда до няколко съмнителни заключения относно определянето на мярката на стойността. Knies продължава: „Sonach hängt die Grösse des Gebrauchswerthes der Güter ab (a) von der Intensivität des menschlichen Bedürfnisses, welches sie befriedigen, (b) von der Intensivität, in welcher sie ein menschliches Bedürfniss befriedigen. . . . Hiernach stellt sich eine Classification und Stufenleiter der menschlichen Bedürfnisse ein, mit welcher eine Classification und Stufenleiter der Gütergattungen correspondirt.“ Но потребността от вода е една от най-интензивните човешки потребности, тъй като животът ни зависи от нейното удовлетворяване, и никой не би отрекъл, че прясната изворна вода удовлетворява тази потребност най-пълноценно. Следователно, ако принципът на Knies за мярката на стойността беше правилен, прясната изворна вода би заемала една от най-високите точки на скалата на видовете блага. Но конкретните количества от това благо обикновено нямат стойност, а видовете блага изобщо не могат да имат стойност, както вече показах. Макар че в хода на статията си, след обстойно разглеждане на мярката на „абстрактната стойност на благата“, Knies засяга и потребителната стойност на конкретни блага в стопанството на отделния индивид (пак там, с. 461), той прави това само за да изясни разликата между „стойността на един вид блага“ (всъщност „полезност“) и стойността на конкретните блага, формулирайки по този начин съвсем правилно положението, че мярката на полезността на едно нещо е нещо коренно различно от мярката на неговата стойност. Но Knies не успява да формулира принцип за определяне на величината на потребителната стойност в нейната конкретна форма, макар че се доближава много до него на едно място (пак там, с. 441) в своето богато на идеи есе.

A.E.F. Schäffle подхожда към решаването на проблема от друга гледна точка ("Die ethische Seite der nationalökonomischen Lehre vom Werthe," в Gesammelte Aufsätze, Tübingen, 1885, I, 184–195). Този проницателен учен пише: "Die Thätigkeit des Wirthschaftens wird um so energischer in Anregung kommen, je dringender das persönliche Bedürfniss für ein Gut, und je schwieriger das diesem Bedürfniss entsprechende Gut zu beschaffen ist. Je mehr diese beiden Factoren: Intensivität des Begehrens und Intensivität der Schwierigkeit des Erlangens, auf einander wirken, desto stärker tritt die Bedeutung des Gutes in das die wirthschaftliche Thätigkeit leitende Bewusstsein. Auf dieses Grundverhältniss führen alle Sätze über Mass und Bewegung des Werthes zurück." Напълно се съгласявам с Schäffle, когато казва, че колкото по-належаща е нечия потребност от едно благо, толкова по-енергична ще бъде стопанската му дейност винаги когато се налага да си набави въпросното благо. Но също толкова сигурно е, че много блага, от които изпитваме най-неотложните потребности (водата например), обикновено нямат стойност, докато други блага, годни само за задоволяване на много по-маловажни потребности (ловни хижи, изкуствени езерца за патици и т.н.), имат за нас значителна стойност. Следователно неотложността на потребностите, които едно благо може да задоволи, сама по себе си не може да бъде определящият фактор за стойността на това благо, дори ако пренебрегнем обстоятелството, че повечето блага са годни за задоволяване на няколко различни потребности, които се различават по интензивност. Затова в това положение, тъй като определящата величина не е установена със сигурност, тъкмо това, което е било под въпрос, остава съмнително. Но също толкова сигурно е, че степента на трудност при набавянето на едно благо сама по себе си не е мярка за неговата стойност. Блага с твърде малка стойност често могат да бъдат набавени само с най-голяма трудност, и не е вярно, че стопанската дейност на хората става толкова по-енергична, колкото по-голяма е трудността. Напротив, хората винаги насочват стопанската си дейност към набавянето на онези блага, които, при еднаква неотложност на потребностите от тях, могат да бъдат придобити с най-малка трудност. Нито едната, нито другата част от двойнствения принцип на Schäffle сама по себе си не дава определящия принцип за мярката на стойността. Макар той да казва, че колкото повече тези два фактора (интензивността на желанието и трудността на набавянето) си въздействат взаимно, толкова по-силно значението на благото навлиза в съзнанието, което ръководи стопанската дейност, и дори ако приемем, както Schäffle изрично прави, че стопанската дейност е "mit Bewusstsein gerichtet auf die allseitige Erfüllung der sittlich vernünftigen Lebenszwecke," (пак там, p. 185) (тоест, с други думи, дори ако приемем, че благата се намират в ръцете на разумно стопанисващи индивиди, факт, който съставлява, както Schäffle напълно правилно вижда, съществен фактор за разрешаването на неговата дилема), въпросът как тези два фактора си влияят взаимно и как вследствие на това взаимно влияние всяко благо достига определена величина на значение за стопанисващите хора, все пак остава нерешен.

Сред най-новите икономисти, които са разглеждали теорията за мярката на стойността като части от своите системи, L. v. Stein трябва да бъде споменат особено поради оригиналната му разработка на предмета. Stein определя стойността като "das Verhältniss des Masses eines bestimmten Gutes zum Leben der Güter überhaupt." (System der Staatswissenschaft, Stuttgart, 1852, I, 169–170.) На страница 171 той стига до следната формула за определяне на мярката на стойността: "Das wirkliche Wertmass eines Gutes wird daher gefunden, indem die Masse der übrigen Güter mit der Masse des fraglichen Gutes dividiert wird. Um dieses aber zu können, muss zuerst für die gesamte Gütermasse ein gleichnamiger Nenner gefunden werden. Dieser gleichartige Nennner oder die Gleichartigkeit der Güter ist für sie aber nur gegeben in ihrem gleichartigen Wesen; darin dass alles wirkliche Gut wieder aus den sechs Elementen des Stoffes, der Arbeit, des Erzeugnisses, des Bedürfnisses, der Verwendung und der wirklichen Consumption besteht, indem, wo eins dieser Elemente wegfällt, das Objekt ein Gut zu sein aufhört. Diese Elemente eines jeden wirklichen Gutes sind nun in diesem Gute wieder in bestimmtem Masse enthalten, und das Mass dieser Elemente bestimmt das Mass des einzelnen, wirklichen Gutes für sich. Daraus folgt, dass das Massenverhältnis aller einzelnen Güter untereinander, oder ihr allgemeines Wertmass gegeben ist in dem Verhältniss der Güterelemente und ihrer Masse innerhalb des einen Gutes zu demjenigen innerhalb des andern. Und die Bestimmung und Berechnung dieses Verhältnisses ist mithin die Bestimmung des wirklichen Wertmasses." (Виж също пак там, pp. 181ff. за формула на уравнението на стойността.)