Либерализъм

Макар че мисловните корени на политическия либерализъм се връщат към класическата древност и неговите идеали отново се появяват с Ренесанса в Италия, началото на неговото непрекъснато развитие едва ли може да се отнесе по-рано от Англия през 17 век. Там и в Холандия духовната нагласа, която вече се разкрива в съчиненията на мъже като Erasmus и Montaigne, най-напред намира израза си в политически движения; и макар че в някои отношения навярно по време развитието в Холандия е предшествало, все пак събитията и дискусиите в Англия са имали толкова по-широко обхватно въздействие (а и влиянието на развитието в Нидерландия е все още твърде неизяснено), та политическите борби в Англия между 1603 и 1688 г. трябва да бъдат разглеждани като същинския извор на модерната либерална идея за държавата. Тогава именно партията на успешната „славна революция“ от 1688 г., вигите, остава до Френската революция носител на тези идеали, които намират своя класически израз в съчиненията на John Locke, теоретично са разработени от шотландските социални философи от David Hume до Dugald Stewart, а след това накрая чрез техните ученици получават широко разпространение преди всичко в „Edinburgh Review“.

Комплексът от идеали, който характеризира тази традиция, може най-добре да бъде обобщен под трите тясно свързани помежду си принципа на „свободата на мнението“, „господството на закона“ и „частната собственост“ и свързаната с тях конкурентна стопанска система.

От тези три принципа в повече от едно отношение принципът на свободата на мнението е най-важният. Както убеждението, че само свободната дискусия води до постепенното преодоляване на заблудата и че дори онова, което днес на голямото мнозинство (или дори на „вещите лица“) се струва несъмнена заблуда, може да носи в себе си зародиша на бъдещо ново познание, така и свързаното с него прозрение за силата на идеите като решаващата, оформяща обществото сила, са навярно най-характерните и най-далекообхватните елементи на либералната традиция. Започвайки с борбата за религиозна свобода и свобода на съвестта (с Roger Williams в американските колонии като неин най-важен ранен поборник), общият принцип постепенно се налага като свобода на печата, свобода на словото и събранията и като академична свобода на преподаването. От класическите формулировки на John Milton през 17 век до малко известното, но по същество навярно най-задоволителното обобщение на либералния аргумент от Samuel Bailey, а по-късно от John Stuart Mill и Walter Bagehot, в тази област в Англия е имало непрекъснато развитие, което континентална Европа наваксва едва в експлозивните изблици на революциите от 1789 и 1848 г. Най-важната ѝ последица е дълбоко вкорененото в страните със стара либерална традиция убеждение, че всяка промяна на обществения ред трябва да бъде предшествана от промяна на господстващите възгледи и че следователно всяко обещаващо успех реформаторско движение трябва да бъде замислено за дълъг срок, и преди всичко – че при практически всяка форма на управление в крайна сметка именно общественото мнение определя политиката.

Едва ли по-малко основополагащ от този първи принцип и тясно свързан с него е принципът на господството на закона или на „правовата държава“. Същественото тук са строгата обвързаност на всяко упражняване на власт и твърдите, изключващи всякакъв произвол правила – правила, които както намират приложение по еднакъв начин спрямо всички членове на обществото, така и в конкретния случай обвързват управляващите не по-малко от управляваните. Целта на принципа е премахването на всички привилегии, създадени от правовия ред, тоест формалното равенство пред закона, и същевременно, както вече John Locke изразява с пълна яснота, общото намаляване на властта, която хората упражняват над хората. В основата му стои желанието обхватът на свободата на решение на индивида да бъде разширен колкото е възможно повече, намесите на държавната власт чрез обвързването с твърди правила да бъдат направени колкото е възможно по-предвидими и същевременно да бъдат ограничени до такива случаи, в които те не са предназначени да облагодетелстват известни лица, а да предлагат за всички по-благоприятни възможности, оставяйки обаче на отделния човек да реши какво приложение прави от тях. Не винаги се осъзнава, че този отначало чисто формален принцип на практика заключава в себе си едно много далеч стигащо материално ограничение на обхвата на допустимата държавна дейност: ако държавата трябва да третира различни хора еднакво въпреки различната им заложба и положение, резултатът трябва да бъде неравен; и за да осигури например на лица, неравни по способностите си, равни шансове, тя би трябвало да ги третира неравно. Но точно това изключва принципът на равенството пред закона.

Третият основен елемент е отчасти последица и същевременно предпоставка на предходните: признаването на частната собственост, в частност и върху средствата за производство, и заедно с това на собствената отговорност на отделния човек за тяхното използване и за грижата за собствената му прехрана. „Life, Liberty, and Property“ е била класическата формула на свободолюбивите англичани от 17 и 18 век, и дори най-радикалната в социално отношение група от Английската гражданска война, „Levellers“ (често неоснователно разглеждани като предшественици на социализма), правят неприкосновеността на частната собственост един от централните пунктове на своята програма. Всъщност свободата на собствеността и на договора е свързана по най-вътрешен начин с господството на закона: едната не е възможна без другата. Съзнателно обаче изискването за стопанска свобода е било повдигнато всъщност едва след като неговото широко фактическо осъществяване вече е показало предимствата му. Борбата срещу привилегиите и за ограничаване на властта на краля е била водена най-напред в интерес на равноправието на гражданите; и беше последица от това, че влиянието на администрацията върху стопанството беше сведено до минимум. Adam Smith по същество е трябвало само още да пледира за разпростиране върху външната търговия на един във вътрешността широко валиден и успешен принцип и за целта да покаже защо стопанската свобода се е оказала толкова успешна.

Важно е да се отбележи, че ученията на този по-стар либерализъм по същество се простират само върху предмета на държавната дейност, но не и върху формата на управление. От неговата обща неприязън към всяка употреба на сила както във вътрешните, така и във външните отношения на държавите навярно следва, че по-старият либерализъм в въпроса кой трябва да упражнява управленската власт е трябвало да клони към единствения известен метод на мирно решение – този на мнозинственото решение: „По-добре главите да се броят, отколкото да се разбиват.“ Но по същество за него е било по-важно да се намали значимостта на политическите решения, отколкото кой ги упражнява.

Първоначално английският либерализъм сам по себе си не е бил нито демократичен, нито егалитарен, нито му е бил присъщ агресивно рационалистичният и антирелигиозен характер, който по-късно проявява континентално-европейският либерализъм. Това преобразяване е тясно свързано с влиянието на френските писатели, които през 18 век най-напред (в поколението на Voltaire и Montesquieu) тълкуват английските идеи за континента, а по-късно (в поколението на Jean-Jacques Rousseau и физиократите) конструктивно преобразуват онези резултати от дълъг политически опит според „принципите на разума“. В много отношения това означава едва ли нещо по-малко от обръщане на първоначалните идеи. На мястото на доверието в съзидателната сила на свободното обществено развитие застава доверието в силата на един измислен от разума план. На мястото на грижата за ограничаване на властта застава грижата тя да бъде упражнявана от правилното място, поради което всяко ограничение на тази власт изглеждаше излишно – без значение дали изворът на разума, който трябва да владее всички, се търси в един интелектуален елит или в непогрешимата мъдрост на мнозинството. И на мястото на прозрението, че при еднакви формални условия хора (или семейства) с неравни дарби биха показвали много различни успехи и съответно биха заемали различни положения в обществото, накрая застана изискването държавата да третира различните хора неравно, за да коригира иначе неизбежното неравенство.

Именно идеите на този втори вид либерализъм, представян преди всичко от имена като Anne Robert Turgot, Antoine de Condorcet и Emanuel J. Sieyès, чрез Френската революция стават преобладаващи не само на европейския континент, но упражняват и голямо влияние в англосаксонските страни. William Godwin, Joseph Priestley и Percy B. Shelley в Англия, и Thomas Paine и Thomas Jefferson в Америка, принадлежат на тази традиция, а не на тази на вигите; и дори утилитаристите, като Jeremy Bentham и James и John Stuart Mill, както и по-късните английски радикали, са толкова силно повлияни от френски идеи [→Утилитаризъм], че по-скоро заемат междинно положение между двете предания. В Германия отначало съществува известно различие между южногерманския либерализъм, повлиян преди всичко от френски автори, в частност Henry-Benjamin Constant, и северногерманския, по-силно вдъхновен от Англия. Но както и другаде, и тук в течение на 19 век двете предания се смесват, при което като цяло френското взема все по-голямо влияние. Като представители на по-стария тип за 19 век могат да бъдат споменати още Thomas B. Macaulay, Nassau William Senior и преди всичко John E. Acton и Alexis de Tocqueville.

За развитието на континенталния либерализъм през 19 век неговото последователно свързване с демократичното, националното и накрая социалистическото движение става решаващо и съдбоносно. Първото внася чужда, но не несъвместима, а второто и особено третото – противоречаща на основните му идеи мисловна нагласа. Чак до 1870-те години изглеждаше, сякаш като цяло либералните идеи ще се наложат. Но с Френско-пруската война, националното обединение на Германия и Италия, кризата от 1873 г. и накрая обрата на германската стопанска политика при Bismarck през 1878 г. настъпи краят.

Отчасти това развитие навярно се дължи на обстоятелството, че през първата половина на 19 век либералното движение на континента представляваше по-малко определена политическа програма, отколкото съвсем общо „прогреса“ срещу „традицията“, и затова обединяваше в себе си много сами по себе си несъвместими елементи; отчасти то се дължи на липсата на една разгърната и политически опитна буржоазия, която би могла да поеме водачеството. Решаващо обаче навярно беше все пак това, че тук от самото начало идеята за „народния суверенитет“ играеше толкова централна роля, че преходът както към национализма, така и към социализма можеше да се извърши лесно. Времето, през което организирани либерални партии водеха управлението, беше във всички големи страни на континента кратко; и като цяло тук либерализмът навярно упражни най-голямото си въздействие не като партийно движение, а чрез бавното проникване в общественото мнение. Въпреки това още през 1861 г. дори Heinrich v. Treitschke трябваше да признае, че всичко ново, което 19 век беше създал, беше дело на либерализма.

Именно в Германия господството на организирания политически либерализъм беше особено кратко. Тя беше последната голяма страна, в която той достигна до властта при настъплението си от Запад, и първата, в която започна обратният завой и от която той се разпространи на Запад. Несъмнено през първата половина на 19. в. либерализмът имаше в Германия решаващо значение като духовно движение, и след пропитите от либерален дух реформи на Stein и Hardenberg либерализмът (от френски тип) остана, поне в Югозападна Германия, в Baden и Württemberg, политическа сила. Той беше навярно и най-силната потенция във Франкфуртския парламент от 1848 г., с който за пръв път се появи партийното устройство в съвременен смисъл. Същинска либерална партия възниква обаче едва след 1858 г., началото на „Новата ера“ в Прусия. С основаването на „Volkswirtschaftlicher Kongress“ през същата година и на „Deutscher Nationalverein“ от Rudolf v. Benningsen през 1859 г. либерализмът получи организационна основа, а от 1861 г. в продължение на кратки шест години беше обединен в „Deutsche Fortschrittspartei“. Но още с разцеплението на тази партия през февруари 1867 г. започват упадъкът и трагедията на германския либерализъм. Нито лявата група, която продължи да се нарича Fortschrittspartei, нито новата „Nationalliberale Partei“ бяха преди всичко либерални. Първата беше главно демократична, а за втората главна цел беше обединението на Германия.

„Ако сравним програмата на Fortschrittspartei с изборния манифест (който се смята за програма) на Nationalliberale Partei, разликата в тяхната позиция става ясна: а) формулиране на ясни принципи при първата, открито признание на готовността за приспособяване към съответните обстоятелства при втората партия; б) първата подчертава свободата, втората – единството. Fortschrittspartei всъщност продължи класическия ляв либерализъм с всичките му затруднения; националлибералите поеха по път, който можеше да доведе до разрешаване на германския проблем, защото тъй като той навярно можеше да бъде разрешен само със сила, силата обаче беше на разположение единствено на нелибералната Прусия, оставаше надежда за успех само ако (с повече историческо разбиране) се прояви отстъпчивост по принципните въпроси, засягащи свободата, и се подчертае единството“ (Federico Federici).

Останалата част от двадесетгодишния либерален период на германската политика е по същество историята на Nationalliberale Partei на буксир зад Bismarck. Под негово влияние тя все повече се отвръщаше от своите принципи, докато заради новата социална политика и завръщането към протекционизма в края на 1880-те години се стигна до поредно разцепление и Bismarck в крайна сметка изостави отслабената партия. Краят на либералната икономическа политика донесе и края на политическия либерализъм. От този момент нататък либерализмът в Германия беше отново само духовно движение с постоянно намаляващо значение. Малцината големи личности, които по времето на крушението на старата империя през 1918 г. все още бяха възприемани като либерални, като например Max Weber или по-късно Gustav Stresemann, навярно могат да бъдат включени тук само при едно много широко тълкуване на думата „либерален“.

До края на 19. в. или може би дори до 1914 г. в по-голямата част от Запада все още можеше да изглежда, че политическият либерализъм е станал една от неотменимите придобивки на западната цивилизация и че само икономическият либерализъм се е оказал преходна фаза. По-задълбоченото наблюдение би трябвало още тогава да породи съмнения дали разделянето на тези две области на приложение на либералните принципи не е изкуствено и в дългосрочен план неосъществимо. Всъщност в областта на международните отношения възраждането на движението за защитни мита и свързаното с него изчезване на принципа на „отворената врата“ в колониите доведоха непосредствено до възникването на империализма и до нови конфликти за власт. Във вътрешните работи на държавите отвръщането от икономическия либерализъм протичаше по-бавно и затова неговите последици се проявиха и по-късно [→Либерализъм (II)]. Но бавно новите принципи на икономическата и социалната политика, които от 1870-те години насам напредваха все по-бързо, доведоха до прогресиращо подкопаване на политическите основи на либералното общество. Не беше разбрано, че частната собственост и конкурентното стопанство съставляват тяхната неотменна предпоставка; бавният упадък на принципа на правовата държава, който носеха със себе си нарастващите административни намеси на държавата, се приемаше с безразличие. Мнимата разделимост на политическия от икономическия либерализъм беше издигната в доктрина, чийто най-изразителен представител по-късно стана Benedetto Croce, който дори обозначи двете направления с особени имена („liberalismo“ съответно „liberismo“).

Като духовна традиция същинският либерализъм беше почти угаснал към края на Първата световна война. Дори ако на практика все още имаше мъже, които се придържаха към неговите учения, теоретичното мислене беше до такава степен пропито с анти-либерални, особено социалистически, идеи, че развитието в промеждутъка между двете световни войни във всички области се отвръщаше с голяма скорост от либералните традиции. През 1920-те години те систематично бяха застъпвани изобщо само от съвсем малцина икономисти, особено Ludwig v. Mises. Но колкото и важни да станаха за по-късното духовно възраждане на либерализма дискусиите, които се завързаха особено около критиката на социализма от страна на v. Mises, разбирането на по-широки кръгове беше отново насочено към решаващите проблеми едва от действителното политическо развитие. Едва когато настъплението на тоталитарните форми на управление недвусмислено показа, че развитието, започнало в областта на стопанството, в крайна сметка неизбежно заплашва и духовната свобода, в онези интелектуални среди, които бяха водачи в отвръщането от либерализма, започна обрат. През годините, в които заплахата от тоталитаризма беше най-голяма, съчиненията на Walter Lippmann, Louis Rougier, Wilhelm Röpke, Friedrich A. v. Hayek, Walter Eucken и други оказаха широко въздействие, което на по-ранните трудове на v. Mises, на които те до голяма степен дължаха подтика си, отначало беше отказано.

Новият либерализъм се отличава от стария преди всичко по това, че по-ясно осъзнава тясната взаимна връзка между икономическите и политическите институции. Не само че политическата свобода е невъзможна без свободно стопанство, но преди всичко и че задоволителното функциониране на конкурентното стопанство поставя съвсем определени изисквания по отношение на правната рамка – това са основните прозрения, върху които се гради новият либерализъм. На мястото на винаги заблуждаващата формула „Laissez faire“ дойде изричното старание за оформяне на правния ред, който е благоприятен за запазването и плодотворното действие на конкуренцията и се стреми да предотврати възникването на частни позиции на власт както от страна на предприемачите, така и на работниците. Беше станало ясно, че класическите „основни права“, в които либералните идеали на 19. в. бяха намерили преди всичко своя израз, не могат да бъдат действително гарантирани с това, че конституциите просто ги прогласяват, а че целият характер на правния ред трябва да бъде оформен съобразно техния дух, и че именно икономическото и социалното законодателство на двете последни поколения беше онова, което заплаши свободата, която тези основни права трябваше да защитават. Целта на възродения либерализъм, който засега представлява повече интелектуално, отколкото политическо движение, е следователно по същество едно възраждане на идеала за правовата държава, при което принципът на строгото обвързване на упражняването на власт от страна на държавата чрез закона и възможно най-широкото намаляване на всички дискреционни пълномощия зае мястото на смътната противопоставеност на по-стария либерализъм спрямо всяка „държавна интервенция“.