Всеки, който, действайки в стопанския живот, избира между задоволяването на две потребности, от които може да бъде задоволена само едната, поставя ценностни съждения. Ценностните съждения обхващат най-напред и непосредствено само самото задоволяване на потребността; от него те се връщат назад към благата от първи ред, а след това и по-нататък към благата от по-висши редове. По правило човекът, владеещ сетивата си, е без всякакви затруднения в състояние да оцени благата от първи ред. При прости условия му се удава и без усилие да си състави съждение за значението, което имат за него благата от по-висш ред. Но там, където положението на нещата става малко по-заплетено и взаимовръзките са по-трудни за проследяване, трябва да бъдат правени по-фини съображения, за да се извърши правилно оценяването на средствата за производство – разбира се, само в смисъла на оценяващия субект, а не в обективен, някак общовалиден смисъл. На изолирано стопанисващия земеделец може и да не му се струва трудно да вземе решение между разширяването на животновъдството и разрастването на ловната дейност. Производствените пътища, по които трябва да се поеме, тук са все още сравнително къси, а разходите, които те изискват, и добивът, който обещават, могат лесно да бъдат обхванати с поглед. Но съвсем другояче е, когато трябва да се избира например между използването на даден воден поток за произвеждане на електрическа енергия и разширяването на въгледобива и създаването на съоръжения за по-добро оползотворяване на съдържащата се във въглищата енергия. Тук Заобиколното производство е твърде много, и всеки отделен негов случай е толкова дълъг, тук условията за успеха на предприятията, които трябва да бъдат предприети, са толкова многообразни, че в никакъв случай не може да се остане при просто смътни оценки, а са необходими по-точни изчисления, за да си състави човек съждение за стопанската целесъобразност на начинанието.
Изчислява може само с единици. Единица на субективната потребителна стойност на благата обаче не може да съществува. Пределната полезност не представлява единица на стойността, тъй като, както е известно, стойността на две единици от даден наличен запас не е двойно по-голяма от тази на е д н а единица, а по необходимост трябва да бъде по-голяма. Ценностното съждение не измерва, то степенува, то скалира1. Поради това и изолираният стопанин на едно стопанство без обмен, когато трябва да вземе решение там, където ценностното съждение не се явява непосредствено очевидно, и трябва да изгради съждението си само въз основа на повече или по-малко точно изчисление, не може да оперира единствено със субективната потребителна стойност; той трябва да конструира съотношения на заместване между благата, въз основа на които след това да може да изчислява. При това по правило няма да му се удаде да сведе всичко до една единица; ала той ще намери достатъчна опора за изчислението си, щом само изобщо успее да сведе всички елементи, които трябва да бъдат включени в изчислението, до такива стопански блага, които могат да бъдат обхванати от непосредствено очевидно ценностно съждение, тоест до благата от първи ред и до тегобата на труда. Че това е възможно само при доста прости условия, е напълно ясно. За по-заплетени и по-дълги производствени процеси то в никакъв случай не би било достатъчно.
В стопанството на обмена обективната разменна стойност на благата се явява като единица на стопанското изчисление. Това носи тройно предимство. Първо, то прави възможно изчислението да бъде изграждано върху оценяването на всички участващи в обмена стопани. Субективната потребителна стойност на отделния човек като чисто индивидуално явление е непосредствено несравнима със субективната потребителна стойност на други хора. Тя става сравнима едва в разменната стойност, която възниква от взаимодействието на субективните оценки на всички участващи в разменния обмен стопани. Освен това изчислението по разменна стойност носи контрол върху целесъобразното използване на благата. Който иска да калкулира един сложен производствен процес, веднага забелязва дали работи по-стопански от другите, или не; ако с оглед на господстващите на пазара съотношения на размяна той не може да осъществи производството рентабилно, то в това се съдържа указанието, че други умеят по-добре да оползотворят въпросните блага от по-висш ред. И накрая, изчислението по разменна стойност прави възможно свеждането на стойностите до една единица. За тази цел, тъй като благата помежду си са заместими според съотношението на размяна на пазара, може да бъде избрано всяко произволно благо. В паричното стопанство тук се избират парите.
Паричното изчисление има своите граници. Парите не са мярка на стойността, нито пък мярка на цената. Та стойността не се измерва в пари. И цените не се измерват в пари, те се състоят в пари. Парите като стопанско благо не са »стойностно стабилни«, както наивно се свикнало да се приема при тяхното използване като standard of deferred payments. Съществуващото между благата и парите съотношение на размяна е подложено на постоянни, макар по правило не твърде резки колебания, които произтичат не само от страна на останалите стопански блага, но и от страна на самите пари. Това впрочем смущава най-малко тъкмо изчислението на стойността, което поради непрестанните промени на останалите стопански условия по правило обикновено има предвид само кратки периоди от време, периоди, в които поне »добрите« пари по правило обикновено са подложени само на по-малки колебания на съотношенията на размяна от своя страна. Недостатъчността на паричното изчисление на стойността произтича в основната си част не от това, че се изчислява в едно общоупотребимо разменно средство, в парите, а от това, че изобщо именно разменната стойност, а не субективната потребителна стойност се полага в основата на изчислението. Така в изчислението не могат да влязат всички онези определящи стойността моменти, които стоят извън разменния обмен. Който изчислява рентабилността на изграждането на дадена водна сила, не може да внесе в това изчисление красотата на водопада, която би трябвало да пострада от съоръжението, освен ако вземе предвид например спада на туризма и тям подобни, които имат своята разменна стойност в обмена. И все пак тук е налице обстоятелство, което при въпроса дали строежът да бъде осъществен, или не, се взема в съображение. Тези моменти обикновено се означават като »извънстопански«. Това може и да е така. За терминологии не бива да се спори. Но като нерационални не бива да се обозначават съображенията, които водят до това и те да бъдат вземани предвид. Красотата на дадена местност или на дадена сграда, здравето, щастието и удовлетвореността на хората, честта на отделни хора или на цели народи, когато бъдат осъзнати от хората като значими, са също толкова мотиви на рационалното действие, колкото и стопанските в същинския смисъл – дори и тогава, когато не изглеждат заместими в обмена и поради това не влизат в никакво съотношение на размяна. Че паричното изчисление не може да ги обхване, е заложено в неговата същност, ала не може да намали значението на паричното изчисление за нашето стопанско действане и бездействане. Защото всички онези идеални блага са блага от първи ред, те могат да бъдат непосредствено обхванати от нашето ценностно съждение и затова не създава никакви трудности да бъдат вземани предвид, дори и когато трябва да останат извън паричното изчисление. Че паричното изчисление не ги взема предвид, не прави съобразяването с тях в живота по-трудно, по-скоро го улеснява. Ако знаем точно колко скъпо ни излизат красотата, здравето, честта, гордостта, нищо не може да ни попречи да се съобразяваме с тях по съответния начин. На една чувствителна душа може и да се струва мъчително, че трябва да претегля идеални блага срещу материални. Но за това не е виновно паричното изчисление, то е заложено в същността на нещата. Дори и там, където непосредствено, без изчисление на стойността и парично изчисление, се поставят ценностни съждения, изборът между материално и идеално задоволяване не може да бъде заобиколен. И изолираният стопанин, и социалистическото общество трябва да избират между »идеални« и »материални« блага. Благородните натури никога няма да изпитват мъчителност, когато им се налага да избират между честта и например прехраната. Те ще знаят как трябва да действат в такива случаи. Дори и честта да не може да се яде, все пак може заради честта да се откажеш от яденето. Само онези, които искат да бъдат избавени от мъката на такъв избор, защото не биха могли да се решат заради идеални предимства да се откажат от материални наслади, виждат в самия избор вече осквернение на истинските ценности.
Паричната сметка има смисъл единствено в стопанското управление. Тук тя се прилага, за да се съгласува разпореждането със стопанските блага с правилата на икономичността. При това стопанските блага влизат в нея само в онези количества, които се разменят срещу пари. Всяко разширяване на областта на приложение на паричната сметка води до погрешни преценки. Паричната сметка не върши работа, когато се опитваме да я използваме в исторически изследвания върху развитието на стопанските отношения като мярка за света на благата; тя не върши работа, когато с нейна помощ се опитваме да оценим националното богатство и националния доход, когато с нея искаме да изчислим стойността на блага, които стоят извън разменния оборот, както например когато се стремим да изчислим в пари загубите на хора вследствие на изселване или на войни³. Това са дилетантски игри, дори когато понякога се водят от твърде проницателни националикономисти.
Но в рамките на тези граници, които тя в стопанския живот никога не престъпва, паричната сметка постига всичко онова, което трябва да изискваме от стопанската сметка. Тя ни дава пътеводител през смазващото изобилие на стопанските възможности. Тя ни позволява да разпрострем върху всички блага от по-висок порядък онази ценностна преценка, която в непосредствена очевидност се привързва само към благата, готови за наслада, а в най-добрия случай още и към производителните блага от най-ниските порядъци. Тя прави стойността изчислима и едва с това ни дава основите за всяко стопанисване с блага от по-висок порядък. Ако я нямахме, тогава всяко производство с надалеч обхватни процеси, тогава всички по-дълги капиталистически Заобиколно производство щяха да бъдат опипване в тъмното.
Две са условията, които правят възможна ценностната сметка в пари. Преди всичко не само благата от първи порядък, но и благата от по-висок порядък, доколкото тя трябва да ги обхване, трябва да стоят в разменния оборот. Ако те не стояха в разменния оборот, тогава не би се стигнало до образуването на разменни отношения. Вярно е, че и съображенията, които изолираният стопанин трябва да прави, когато в рамките на своя дом иска чрез производство да размени труд и брашно срещу хляб, не се различават от онези, които той прави, когато на пазара иска да размени хляб срещу дрехи; и затова в известен смисъл е прав онзи, който означава всяко стопанско действие, тоест и производството на изолирания стопанин, като размяна⁴. Но духът на е д и н единствен човек – та бил той и най-гениалният – е твърде слаб, за да обхване важността на всяко отделно от безкрайно многото блага от по-висок порядък. Никой отделен човек не може да владее безкрайното изобилие от различни производствени възможности дотолкова, че да бъде в състояние без спомагателна сметка да поставя непосредствено очевидни ценностни преценки. Разпределянето на властта да се разпорежда със стопанските блага на разделящото труда обществено стопанство върху много индивиди поражда един вид духовно разделение на труда, без което производствената сметка и стопанството не биха били възможни.
Второто условие е, че в употреба стои общоупотребимо разменно средство, пари, които играят своята посредническа роля и в размяната на производствените блага. Ако това не беше така, тогава не би било възможно всички разменни отношения да се сведат до един единен знаменател.
Само при прости отношения стопанството е в състояние да се справи без парична сметка. В теснотата на затвореното домашно стопанство, където главата на семейството е в състояние да обхване с поглед целия стопански механизъм, значението на промените в начина на произвеждане може повече или по-малко точно да се преценява и без онази опора, която тя предоставя на духа. Производственият процес тук протича при сравнително малко прилагане на капитал. Той поема малко капиталистически Заобиколно производство; онова, което се произвежда, по правило са блага за наслада или поне блага от по-висок порядък, които не стоят твърде далеч от благата за наслада. Разделението на труда е още в най-първите начала; един и същ работник се справя с труда на цял производствен начин от неговото начало до завършването на готовото за наслада благо. Всичко това е различно в развитото обществено производство. Не бива в опитностите на едно отдавна преодоляно време на просто производство да се търси аргумент за възможността да се справяме в стопанисването без парична сметка.
Защото в простите отношения на затвореното домашно стопанство може да се обозре целият път от началото на производствения процес до неговото завършване и винаги да се преценява дали единият или другият начин дава повече готови за наслада блага. Това вече не е възможно в несравнимо заплетените отношения на нашето стопанство. И за социалистическото общество без друго ще бъде ясно, че 1000 hl вино са по-добри от 800 hl, и то без друго може да вземе решението дали предпочита 1000 hl вино пред 500 hl масло или не. За да се установи това, не е нужна никаква сметка; тук решава волята на действащите стопански субекти. Но щом веднъж това решение бъде взето, тогава едва започва същинската задача на рационалното стопанско управление: да се поставят средствата по икономичен начин в служба на целите. Това може да стане единствено с помощта на стопанската сметка. Човешкият дух не може да се ориентира в смущаващото изобилие от междинни продукти и производствени възможности, ако му липсва тази опора. Той би стоял безпомощен пред всички въпроси за начина и за местоположението⁵.
Илюзия е да се вярва, че паричната сметка в социалистическото стопанство би могла да се замени с натуралната сметка. Натуралната сметка в стопанството без оборот винаги може да обхване само готовите за наслада блага, тя напълно не върши работа при всички блага от по-висок порядък. Щом се откаже от свободното образуване на парични цени на благата от по-висок порядък, рационалното производство изобщо е направено невъзможно. Всяка крачка, която ни отдалечава от частната собственост върху производствените средства и от употребата на парите, ни отдалечава и от рационалното стопанство.
Това можеше да се пропусне, защото всичко онова, което вече виждаме осъществено от социализма около нас, са само социалистически оазиси в до известна степен все пак още свободното стопанство с паричен оборот. В е д и н единствен смисъл може да се съгласи с впрочем несъстоятелното и само от агитаторски подбуди защитавано твърдение на социалистите, че одържавяването и общинизирането на предприятия още не представлява къс социализъм – а именно в онзи смисъл, че тези предприятия в своето управление дотолкова се поддържат от заобикалящия ги стопански организъм на свободния оборот, че същностната особеност на социалистическото стопанство при тях изобщо не можа да се прояви. В държавните и общинските предприятия се провеждат технически подобрения, защото тяхното действие може да се наблюдава в еднородни частни предприятия в страната и в чужбина, и защото частната индустрия, която произвежда средствата за тези подобрения, дава тласъка за тяхното въвеждане. В тези предприятия може да се установят предимствата на преобразуванията, защото те са изцяло обкръжени от едно общество, почиващо върху частната собственост върху производствените средства и върху паричния оборот, тъй че те са в състояние да смятат и да водят счетоводство, нещо което социалистическите предприятия в чисто социалистическа среда не биха могли.
Без стопанска сметка няма стопанство. В социалистическото общество, понеже провеждането на стопанската сметка е невъзможно, изобщо не може да има стопанство в нашия смисъл. В дребното и в второстепенни отделни неща може и занапред да се действа рационално. Но като цяло за рационално произвеждане вече не би могло да става дума. Не би имало средство да се разпознае кое е рационално, и тъй произвеждането не би могло съзнателно да се насочи към икономичност. Какво означава това, дори съвсем независимо от последиците за снабдяването на хората с блага, е ясно. Рационалността на действието се изтласква от областта, в която лежи нейната същинска територия. Ще има ли тогава изобщо още рационалност на действието, та дори изобщо още рационалност и логика в мисленето? Исторически човешкият рационализъм е израснал из стопанството. Ще може ли той изобщо още да се задържи, когато бъде изтласкан оттук?
За известно време все пак споменът за опитностите, събрани в течение на хилядолетия свободно стопанство, може да бъде в състояние да задържи пълния упадък на стопанското изкуство. Старите начини на работа ще бъдат запазени, не защото са рационални, а защото изглеждат осветени от преданието. Те междувременно ще бъдат станали ирационални, защото вече не отговарят на новите отношения. Поради общия упадък на стопанското мислене те ще претърпят промени, които ще ги направят неикономични. Снабдяването вече няма да протича анархично, това е вярно. Над всички действия, служещи на покриването на нуждите, ще властва заповедта на една върховна инстанция. Но на мястото на стопанството на анархичния начин на производство ще е застъпило безсмисленото поведение на един лишен от разум апарат. Колелата ще се въртят, но ще се въртят на празно.
Нека си представим положението на социалистическото общество. Там има стотици и хиляди работилници, в които се работи. Най-малкото от тях произвеждат готови за употреба стоки; в по-голямата част се произвеждат производствени средства и полуфабрикати. Всички тези предприятия стоят във връзка помежду си. Едно след друго всяко стопанско благо ги преминава, докато стане готово за наслада. Но в неуморния механизъм на този процес на стопанското ръководство липсва всяка възможност да се ориентира. То не може да установи дали по пътя, който трябва да измине, обработваното изделие не се задържа излишно, дали за неговото завършване не се прахосват труд и материал. Каква възможност би имало то да узнае дали този или онзи начин на произвеждане е по-изгодният? То може в най-добрия случай да сравни качеството и количеството на готовия за наслада краен резултат от произвеждането, но само в най-редките случаи ще бъде в състояние да сравни направените при произвеждането разходи. То знае точно към кои цели трябва да се стреми неговото стопанско управление или вярва, че знае, и трябва да действа съобразно с това, тоест трябва да постигне набелязаните цели с най-малки разходи. За да намери най-евтиния път, то трябва да смята. Тази сметка естествено може да бъде само ценностна сметка; без друго е ясно и не се нуждае от по-близко обосноваване, че тя не може да бъде техническа, не може да бъде изградена върху обективната потребителна стойност (полезната стойност) на благата и услугите.
В стопанския ред, почиващ върху частната собственост върху производствените средства, ценностната сметка се води от всички самостоятелни членове на обществото. Всеки участва в нейното осъществяване по двояк начин, веднъж като потребител, другия път като производител. Като потребител той установява поредността по ранг на готовите за употреба и за изразходване блага; като производител той въвлича благата от по-висок порядък в онова приложение, в което те обещават да дадат най-високия добив. С това и всички блага от по-висок порядък получават приличащата им се поредност по ранг съобразно моментното състояние на обществените производствени отношения и на обществените потребности. Чрез взаимодействието на двата ценностни процеса се осигурява стопанският принцип да достигне навсякъде до господство, както в потреблението, така и в произвеждането. Образува се онази точно степенувана система на цените, която на всекиго във всеки миг позволява да приведе собствената си нужда в съгласие с изчислението на икономичността.
Всичко това необходимо липсва в социалистическото общество. Стопанското ръководство може и да знае точно от какви блага най-неотложно се нуждае. Но с това то е намерило едва едната част от необходимото за стопанската сметка. Другата част, оценяването на производствените средства, то трябва да си спести. Стойността, която приляга на съвкупността от производствените средства, то е в състояние да установи; тя естествено е равна на стойността, която приляга на съвкупността от удовлетворените чрез нея потребности. То е в състояние и да изчисли колко голяма е стойността на отделно производствено средство, ако изчисли значението на отпадането на удовлетворяването на потребности, което възниква от неговото отстраняване. Но то не може да я сведе до един единен ценови израз, както това е в състояние да направи свободното стопанство, в което всички цени могат да се сведат до един общ израз в пари.
В социалистическото стопанство, което наистина не е необходимо напълно да премахне парите, но прави невъзможен израза на цените на производствените средства (включително на труда) в пари, парите не могат да играят никаква роля в стопанската сметка2.
Нека помислим за изграждането на нова железопътна линия. Трябва ли тя изобщо да бъде построена, и ако да, коя от няколкото възможни трасета следва да се изгради? В свободното стопанство на размяна и пари сметката може да бъде направена в пари. Новата линия ще поевтини определени превози на стоки и сега може да се изчисли дали това поевтиняване е толкова голямо, че да надхвърля разходите, които изискват строежът и експлоатацията на новата линия. Това може да се изчисли само в пари. Чрез съпоставянето на различни по вид натурални разходи и натурални икономии тук не може да се стигне до целта. Ако няма възможност часовете труд от различно квалифициран труд, желязото, въглищата, строителните материали от всякакъв вид, машините и другите неща, които изискват строежът и експлоатацията на железниците, да бъдат сведени до общ израз, тогава сметката не може да бъде осъществена. Стопански рационалното трасиране е възможно само ако всички съответни блага могат да бъдат сведени до пари. Наистина, паричната сметка има своите несъвършенства и своите тежки недостатъци, но ние просто нямаме нищо по-добро, което да поставим на нейно място; за практическите цели на живота паричната сметка на едно здраво парично стопанство все пак е достатъчна. Откажем ли се от нея, тогава всяка стопанска калкулация става просто невъзможна.
Социалистическата общност, разбира се, ще съумее да си помогне. Тя ще произнесе властна дума и ще се произнесе за или против планирания строеж. Но това решение в най-добрия случай ще бъде взето въз основа на смътни оценки; никога то няма да бъде изградено върху основата на точна стойностна калкулация.
Статичното стопанство може да мине без стопанска сметка. Тук в стопанско отношение винаги се повтаря едно и също, и ако приемем, че първоначалното устройство на статичното социалистическо стопанство се извършва въз основа на последните резултати на свободното стопанство, тогава бихме могли в краен случай да си представим едно стопански рационално ръководено социалистическо производство. Но това е възможно именно само в мисълта. Съвсем независимо от това, че статично стопанство в живота никога не може да съществува, тъй като данните непрекъснато се променят, така че статиката на стопанисването е само – макар и необходимо за нашето мислене и за изграждането на нашето познание за стопанското – мисловно допускане, на което в живота не отговаря никакво състояние, ние все пак трябва да приемем, че преходът към социализма, вече вследствие на изравняването на различията в доходите и на обусловените от него размествания в потреблението, а оттам и в производството, променя всички данни по такъв начин, че свързването с последното състояние на свободното стопанство е невъзможно. Тогава обаче имаме пред себе си социалистически стопански ред, който плава в океана на възможните и мислими стопански комбинации без компаса на стопанската сметка.
Всяка стопанска промяна така се превръща в социалистическото общество в начинание, чийто успех не може нито предварително да бъде преценен, нито пък по-късно, ретроспективно, да бъде установен. Тук всичко опипва в тъмното. Социализмът е премахване на рационалността на стопанството.
Във всяко по-голямо предприятие отделните производствени единици или производствени отдели са до известна степен самостоятелни в счетоводството. Те взаимно си начисляват материали и труд и по всяко време е възможно за всяка отделна група да се състави особен баланс и стопанските резултати от нейната дейност да бъдат обхванати сметково. По този начин може да се установи с какъв успех е работил всеки отделен отдел и съобразно с това да се вземат решения за преустройството, ограничаването, закриването или разширяването на съществуващите групи и за устройването на нови. Известни грешки при такива изчисления, разбира се, са неизбежни. Те произтичат отчасти от трудностите, които възникват при разпределянето на общите разходи. Други грешки пък възникват от необходимостта в някои отношения да се смята с не съвсем точно установими данни, например когато при установяването на рентабилността на даден метод се изчислява амортизацията на използваните машини при допускане на определена продължителност на тяхната използваемост. Но всички подобни грешки могат да бъдат удържани в известни тесни граници, така че да не нарушават общия резултат на сметката. Това, което остава от несигурност, се отнася за сметка на несигурността на бъдещите обстоятелства, която в динамичното състояние на народното стопанство е необходимо дадена.
Сега изглежда сякаш напрашва се по аналогичен начин да се опита и в социалистическото общество със самостоятелно счетоводство на отделните производствени групи. Но това е напълно невъзможно. Защото онова самостоятелно счетоводство на отделните клонове на едно и също предприятие почива изключително на това, че именно в пазарната размяна за всички видове използвани блага и трудове се образуват пазарни цени, които могат да бъдат взети за основа на сметката. Където липсва свободната пазарна размяна, няма образуване на цени; без образуване на цени няма стопанска сметка.
Би могло например да се помисли да се допусне размяна между отделните производствени групи, за да се стигне по този път до образуването на разменни отношения (цени) и така да се създаде основа за стопанската сметка и в социалистическото общество. В рамките на единното стопанство, което не познава особена собственост върху средствата за производство, се конституират отделните работни групи като самостоятелно разпоредителни субекти, които наистина трябва да се държат според указанията на върховното стопанско ръководство, но взаимно си прехвърлят веществени блага и трудови услуги само срещу възнаграждение, което би следвало да се извършва в едно общо средство за размяна. Горе-долу така навярно си представят устройството на социалистическото производствено предприятие, когато днес се говори за пълно социализиране и тъй нататък. Но отново при това не може да се заобиколи решаващата точка. Разменни отношения на производителните блага могат да се образуват само на почвата на особената собственост върху средствата за производство. Ако »въглищната общност« доставя въглища на »желязната общност«, не може да се образува никаква цена, освен ако двете общности не са собственици на средствата за производство на своите предприятия. Това обаче не би било социализиране, а работнически капитализъм и синдикализъм.
За стоящия на почвата на трудовата теория за стойността социалистически теоретик, разбира се, въпросът стои съвсем просто. »Щом обществото влезе във владение на средствата за производство и ги използва за производство в непосредствено обобществяване, трудът на всеки, колкото и различен да е неговият специфично полезен характер, става от самото начало и пряко обществен труд. Количеството обществен труд, заключено в един продукт, тогава не се нуждае да бъде установявано по заобиколен път; всекидневният опит непосредствено показва колко от него е средно необходимо. Обществото може просто да изчисли колко работни часа са заключени в една парна машина, в един хектолитър пшеница от последната жетва, в сто квадратни метра плат от определено качество. ... Наистина и тогава обществото ще трябва да знае колко труд изисква всеки потребителен предмет за своето изготвяне. То ще трябва да устройва производствения план според средствата за производство, към които особено принадлежат и работните сили. Полезните ефекти на различните потребителни предмети, претеглени помежду си и спрямо необходимите за тяхното изготвяне количества труд, в крайна сметка ще определят плана. Хората решават всичко съвсем просто, без намесата на многопрославената ‚стойност‘«⁷.
Тук не е наша задача отново да изтъкваме критичните възражения срещу трудовата теория за стойността. Те могат да ни интересуват в тази връзка само дотолкова, доколкото са от значение за преценката на приложимостта на труда за стойностната сметка на едно социалистическо общество.
Трудовата сметка по първо впечатление взема предвид и природните, лежащи извън човека условия на производството. В понятието за обществено необходимото средно работно време законът за намаляващата възвръщаемост вече е взет предвид дотолкова, доколкото той става действен поради различието на природните производствени условия. Ако търсенето на дадена стока нараства и затова трябва да се привлекат за експлоатация по-лоши природни производствени условия, тогава нараства и обществено средно необходимото за производството на една единица работно време. Ако успее да се намерят по-благоприятни природни производствени условия, тогава обществено необходимото количество труд намалява⁸. Това вземане предвид на природните условия на производството обаче се простира точно дотолкова, доколкото то се изразява в промени на обществено необходимото количество труд. Отвъд това трудовата сметка не достига. Тя оставя съвсем без внимание изразходването на веществени производствени фактори. Нека обществено необходимото работно време, нужно за производството на двете стоки P и Q, да бъде по 10 часа за всяка. За производството както на една единица от P, така и на една единица от Q, освен труда да се използва и материалът a, от който една единица се произвежда за един час обществено необходим труд, и при това за производството на P са нужни две единици от a и освен това 9 работни часа, а за производството на Q – една единица от a и освен това 9 работни часа. В трудовата сметка P и Q се явяват като еквиваленти, в стойностната сметка P би трябвало да се оцени по-високо от Q. Онази е погрешна, единствено тази отговаря на същността и на целта на сметката. Вярно е, че това повече, с което стойностната сметка поставя P по-високо от Q, този материален субстрат »без намесата на човека от природата е наличен«⁹. Но ако той е наличен само в такова количество, че става предмет на стопанисване, той трябва и под някаква форма да влезе в стойностната сметка.
Вторият недостатък на трудовата сметка е невземането предвид на различното качество на труда. За Marx всеки човешки труд е икономически от един и същи вид, защото той винаги е »производително изразходване на човешки мозък, мускул, нерв, ръка и тъй нататък«. »Сложният труд важи само като потенциран или по-скоро умножен прост труд, така че едно по-малко количество сложен труд е равно на едно по-голямо количество прост труд. Че тази редукция постоянно се извършва, показва опитът. Една стока може да бъде продукт на най-сложния труд, нейната стойност я приравнява към продукта на простия труд и затова сама представлява само едно определено количество прост труд«¹⁰. Böhm-Bawerk не е неправ, когато нарича тази аргументация »теоретичен фокус с поразяваща наивност«¹¹. За преценката на твърдението на Marx спокойно може да се остави открит въпросът дали е възможно да се намери единна физиологична мярка на всеки човешки труд – както на физическия, така и на тъй наречения умствен. Защото е установено, че сред самите хора съществуват различия в способностите и умелостите, които водят със себе си това, че трудовите продукти и трудовите постижения имат различно качество. Това, което трябва да бъде решаващо за разрешаването на въпроса дали трудовата сметка е приложима като стопанска сметка, е дали е възможно различни по вид трудове да бъдат сведени до общ знаменател без посредстващото звено на оценяването на техните продукти от стопанисващите субекти. Доказателството, което Marx се опитва да приведе за това, се е провалило. Опитът наистина показва, че стоките, без оглед на това дали са продукти на прост или на сложен труд, се поставят в разменни отношения. Но това би било доказателство за това, че определени количества прост труд непосредствено се приравняват към определени количества сложен труд, само ако беше установено, че трудът е източникът на разменната стойност. Това обаче не само не е установено, а е именно това, което Marx с онези изложения тепърва иска да докаже.
Че в разменната размяна в работната заплата се е изградило отношение на заместване между прост и сложен труд – на което Marx на онова място не намеква – също толкова малко е доказателство за тази еднородност. Това приравняване е именно резултат от пазарната размяна, а не нейна предпоставка. Трудовата сметка би трябвало да установи произволно отношение за заместването на сложния труд с прост труд, което изключва нейната приложимост за стопанското ръководство.
Дълго време се смяташе, че трудовата теория на стойността е необходима на социализма, за да обоснове етически искането за обобществяване на средствата за производство. Днес знаем, че това е заблуда. Макар че мнозинството от нейните социалистически привърженици са я използвали по този начин и макар че дори самият Marx, при все че по принцип заемаше друга позиция, не успя да се предпази напълно от тази грешка, все пак е ясно, че, от една страна, политическото искане за въвеждане на социалистическия начин на производство нито се нуждае от подкрепа от трудовата теория на стойността, нито пък може да получи подкрепа от това учение, и че, от друга страна, и онези, които застъпват друго разбиране за същността и произхода на стопанската стойност, могат по убеждение да бъдат социалисти. Но в друг смисъл, различен от обичайно подразбирания, трудовата теория на стойността е вътрешна необходимост за онези, които застъпват социалистическия начин на производство. Социалистическо производство в голям мащаб би изглеждало рационално осъществимо само ако би съществувала обективно познаваема величина на стойността, която да прави възможна стопанската сметка и в стопанството без размяна и без пари. Като такава обаче мислимо би могъл да се вземе предвид единствено трудът.
